сряда, 31 август 2011 г.

Черни вит - зеленото сирене, традиционната кухня и български фолклор

Чували ли сте за бългърският Рокфор - зеленото сирене от Черни Вит? А за фолклорният фестивал "От Тимок до Вита"?

И да сте и да не сте - следващият разказ е за вас  :)

http://cchery.blog.bg/drugi/2011/08/31/cherni-vit-v-pregrydkata-na-avtenichnata-bylgarska-muzika-i-.811650


сряда, 24 август 2011 г.

Таралежът

Незнайно как в парка - малкият оазис в бетонената пустиня се появи таралеж. Дали някой го е донесъл и го е пуснал там обричайки го на сигурна смърт или просто сам си е дошъл отнякъде, остана загадка за мен, а и не само за мен.

За съжаление, престоя му в пренаселеният градски парк бе съвсем кратък - след по-малко от ден той бе убит, намушкан с някаква пръчка от любопитно, но жестоко дете...

Мълвата за смъртта на таралежа се разнесе из целият парк. За кратко време всички деца в парка бяха наясно и потресени от случката, докато техните родители си стояха по пейките в неведение за необичайното събитие. Винаги е странно как едно такова събитие при децата се разпространява със светкавична скорост, без наличие на технически средства като ТВ новини, интернет, мобилни телефони. Децата просто знаеха и се организираха.

Въпреки различията във възрастта, деца които не си играят заедно се организираха да направят разследване и да открият кой е виновникът. И го намериха. Дали това беше детето или не - не се разбра, но тумбата с деца го бяха наобиколили и му търсеха отговорност, защо бе убил таралежа.  Наложи се ние родителите да прекратим линча с изплашеното дете. Децата останаха разочаровани, че нямаше наказание за явното престъпление и тръгнаха унили към новият Стоунхендж в парка - магическият гроб на таралежа.

Възрастните си мислим, че децата трябва да гледат нас и да се учат от нас. Би трябвало да е така, но колко "таралежа" ежедневно се убиват в обществото? Колко ГМО и синтетични боклуци наречени храна, се продават? Колко убийци се измъкват безнаказано, разчитайки на някаква корумпирана система? Колко закони се приемат очевадно в полза на убийците на "таралежи"? И какво правим ние???

Май НИЕ трябва да се учим и да взимаме пример от децата...



вторник, 23 август 2011 г.

ОТНАСЯНЕ

...Тъй като мен изобщо, ама изобщо не ме бива в блогирането, ще използвам случая да публикувам като пръв постинг един на пръв поглед недооценен постинг на иначе най-добрата и най-чаровната блогерка в България - cchery.

ОТНАСЯНЕ ...... най-точната дума за обобщение на изминалите почивни дни!ОТНАСЯНЕ  в пространството! ОТНАСЯНЕ във времето! ОТНАСЯНЕ човешко!

Откакто се помня името на едно врачанско село олицетворява за мен поне трима човека. Майка и две дъщери. Страхотни наши семейни приятели! Всичко тръгнало от едно друго село в Горнооряховско, където ...... соцът успял да направи и хубави неща. Историята ще е малко селска, ама.... здраве да е, нали си знам вече каква съм и що съм!  Та в другото село, в Горнооряховско,  приятелството обикаляло необезпокоявано домовете на хората. Синурите били изместени от красиви огради с орнаменти, доказващи светлото соц бъдеще, което още било и настояще, но и те не могли да спрат човешкото в човека. Та в това село моят баща и четвъртият член от семейството на нашите приятели, които споменах по-горе - бащата, създали ценност - дружбата помежду си! Запазили я в гимназията, по време на военната служба, докато следвали...... и после я предадоха на още четирима души..... Тях двамата - бащите вече ги няма! Единият от доста време.... другият е причината за 4-годишната тъга в мене. Но пък... онова, което ми оставиха тези двама човека е толкова силно, заредено с поезия, смях, песни и слънчеви истории, че ..... ме/ ни  (съпруга ми и децата) заведе във Врачанското село. Място, което пази духа на бащите, нищо че моят не е стъпвал там. Но другият човек - чичо Марин е успял да прекара мост между тези два края на България и по него извървяхме пътя до планината. 
ОТНАСЯНЕ във времето!
Там, където пътят свърши, почна безкрая и величието или величието на безкрая - Врачанския балкан:




Пак има път.... защото пътят не е само асвалт и дупки, а символ, с който указваме посоките на съдбата си. На някои хора съдбите им отреждат да подреждат дърва за огрев из гората:




На други пък е дадена възможност да се наслаждават на  слънчевите петна в прохладната гора, с които вятърът красиво играе на гоненица:
 

Върхът е величествен:
 

и зад високото си чело крие спомените за битки далечни и по-близки, за смели планинци, покорили непристъпността му, за бури и ветрове със страшни гласове:



Не е много високо, там дето сме се качили





но и така редуващите се била ме оставят без дъх, потопена в море от въздух и земя, трева и дървета.


 
Всяка стъпка е сгазена билка и ако ще да е така, то нека поне сме боси! Всяко вдишване е молекула здраве в битка с натровеното ми тяло. Всеки завой открива я къпинак:


с презрели черни топчици витамини, а сянка ми пази непретенциозна круша-дивачка със сладки медени крушки:

Подяждам набързо мецата дето сигурно и на сън я знае тая круша и опиянена от синьото на синевата, разпънало бели плетива над главата ми,

поемам сетния път:

А той ме извежда до нежната прегръдка на планината, приютила в най-ниското на мощните си хребети селцето, онова Врачанското.




Едва ли съм допускала, че точно там може да има нещо. Ноооооо то съществува. Живее. Диша. Все още............ Ето на това му викам
ОТНАСЯНЕ  в пространството!


И ако времето е в състояние да те омае и оплетен и жадно любопитен да те хвърли назад в годините, то значи някога си минал през полуразрушеното читалище на Врачанското село. Нелепостоящата сграда току в подножието на един стръмен баир привлече веднага вниманието ми. Отличаваща се по форма и архитектура от жилищните къщи, беше ясно, че е била или училище, или ..... читалище! Да, помните ли?!? Помните, макар да не обичате да си признавате, че едно време училище и читалище имаше всяко българско село. В моето село даже и кино имаше.... Едно време някой е решил, че е уместно хората да учат, но и да могат да се забавляват! А и да има място за партийни агитации, все пак. Днес споменът за този човек навява долната сграда:

Олющена като след скарлатина, с прозорци - избодени очи, постелена със слама при входа си, който навремето, някога, преди доста години тръпнещо е посрещал зрителите на поредната вечеринка, почитателите на местния театър и изкуство, читателите на библиотеката на горния етаж.....

Терасата....

сигурно е била облечена я в трибагреника ни, я в знамето на СССР, я някой и друг лозунг за преизпълнение на петилетката, но при все е задавала тона на настроението, което посетителят може да очаква, пристъпи ли в някогашното читалище.  На хубаво място е сградата, нали - вижте долу?! Най-личното, най-високото.........

И пристъпва посетителят, дори и в днешно време, а в полумрака на призрачните стени на вестибюла

забравя да гледа разхвърляното сено, висящите от пантите врати. Всъщност забравям, защото сигурно само аз мога да се отнеса на такова място  и се опитвам да видя уморените от дневния труд лица, които надвили съня, са идвали да вземат своята доза развлечение на това място. Пристъпват безшумно, без да се блъскат чисти басмени забрадки, измити галошки, миришещи на домашен сапун прани дрехи.... жадни за различие мъже и жени. Оставили обречените на доживот грижи по животните и градините си, те влизат със смутени усмивки в салона

а сцената

тайнствено скрита от пердета, процеждащи драматична светлина омагьосва свикналото на тежък труд сърце и коравата душа. Смирена, тя тихичко присяда ня редиците от столове (тези на снимката долу са последните останки от тях):

и се оставя на магията на театъра...... пък бил той и самодеен.

За всеки, завинаги превзет от тайнството на четенето човек, няколкото стълби към горния етаж

където е библиотеката, едва ли са представлявали проблем. На място, където сега само светлината и сенките са украса


някога буквите са били строени в редици и самите те са били светлината! А красота...... имало е опит за красота по тавана:

сега има само страховити дупки:


Навсякъде разтурия

времето-заличител е безпощадно и ни показва за кой ли път, че сме толкова временни, колкото балканът вечен. И че да се пъчим, да се кокошиним, да се ботоксваме, силиконваме, екстеншваме, тунинговаме, все някой ден ще ни застигне собствената ни разтурия, онази сила, която ще отнесе с лека ръка всичко парвенюшко от нас. И дано да има спомен за човека под маската на "голямото важно", за да може един ден някой друг да е способен да изживее ОТНАСЯНЕ във времето и пространството!

Стигнах до момента с ОТНАСЯНЕТО човешко! Което е в прекалено пряка връзка с думите ми от последния ред. След прекрасните усещания, които Врачанския Балкан ни подари, снощи с дъщеря ми отидохме да гледаме Световната купа по художествена гимнастика в новата спортна зала. На езика ми е да спомена ББ, но понеже ще е с хубаво и се притеснявам да не разваля нечий лентяйски следобед , няма да го правя съвсем в прав текст. Просто искам да кажа, че е хубаво страната ни да разполага с подобно съоръжение, както е прекрасно и съществуването на метрото, което след малко ще ме поеме..... . Та отидохме ние на състезанието, защото Бела иска да става гимнастичка. За целта тренира гимнастика и искаше да гледа "каките".  Снимките ми са мноооооооого зле, ще ме прощавате за единствената, която ви пускам, ама все се надявам именият ми ден да ми донесе едно хубаво фото 

И гледаме, и викаме силно, и пляскаме с надежда, и се вълнуваме точно като лентите на гимнастичките. Искаме нашите момичета да се представят добре. Иииии те го правят. Особено ансамбъла на съчетанието с 3 ленти и 2 обръча!

А едно крехко момиченце на име Силвия Митева предизвиква еуфорията на залата. Тя играе уверено, точно и стабилно. Кога ако не сега пред 6000 българи?!?! Но пък тази цифра 6000 не пречи въобще на съдийската седянка да реже, кълца и смила труд, усилия, самочувствие!!!! Странно е как след като рускинята изтърва топката съвсем демонстративно на индивидуалната надпревара с топка, все пак взе златото?!?! Да, и нашето момиче след едно подхвърляне нагоре улови топката като стъпълата й настъпаха очертанията на килима, но всичко останало беше чисто. А за съчетанието с лента имам чувството, че съдиЙчетата си бяха нахлузили бурки, НО без отвори за очите!!!Рускинята не стига, че изтърва уреда при едно от изхвърлянията, ами и почти си причини анаеробно удушаване, щото се умота в плата, Нооооооо това й донесе първо място!!! Едно време за изтърван уред, никога нямаше да можеш да вземеш първо място! Но очевидно това ще се променя и тенденцията ще е колкото повече изтървания, толкова по-напред в класирането!!!!!

А главната съдийка Деспа...... не знам си коя - българка, след като цялата зала почна да освирква бурките, призова да бъдем толерантни и добри домакини 
. Толеранти към какво? Или към кого? Докога лицемерно ще си затваряме очите в името на поклоничеството към съдийската мафия в художествената гимнастика? И кога нашите гимнастички ще бъдат пиедестала, на който ще се кланяме...... вместо на зашеметени "слепи" женици покрай терена......... Това важи и за фигурното пързаляне......... Ние добри домакини можем и сме! Ала какви гости посрещаме!?!?! Такива, дето идват на Черноморието ни и се напиват като прасета по Коледа, а после разправят как сме страна от третия свят?! Или пък съдийки с изумително високо самочувствие и невероятно малко причини за същото!!!!!!!!

Да, мечтая си и дъщеря ми някога да стъпи на такова състезание. И сеОТНЕСОХ  в тази си мечта....... но си мисля дали ще имам сили да й причиня това, което вчера Силвето изживя...... да се качва 4 пъти на второто място, да й се налага да гледа кривата усмивка на четирикратната златна медалистка от Русия, а поне 2 от медалите да й се полагаха........


Толкова е хубаво да гледаш награждаването на българи и да слушаш нашия химн - клипчето долу!